№502
Това е личният ми, персонален номер, под който се записвам в разпърцаната тетрадка в общината. Срещу това вълшебно съчетание от цифри получавам спорното право някога в близкото бъдеще да си взема отпуска, да си купя бисквити и пастет, да си налея вода в манерка, да нарамя спален чувал и да се наредя на опашка, за да подам заявление за нови документи.
Правото, както отбелязах, е спорно – най-вече защото тетрадката е неохраняема, нито пък е завързана с канап за вратата и още по-малко е зазидана в стената. Тя е просто една тетрадка с редове, въргаляща се върху една маса, а аз съм просто номер 502 – и то от СЛЕДВАЩАТА хилядарка.
Мини-гражданското общество в коридора, зародило се от само себе си като първичен бульон, ми обяснява, че на всяка хилядарка номерата се занулявали – за по-лесно. Евтин психологически трик, един вид.
Щото, я си представете да сте номер седемнайсет хиляди петстотин и две – дали някога ще се запишете за документи или просто ще изпратите кратко, но съдържателно писмо до Държавен вестник, в което учтиво ще се откажете от българското си гражданство и ще заминете да стрижете муфлони в Уругвай?
Приемам реда си с вял ентусиазъм и дори проявявам наченки на интелект, като питам дали няма някакъв номер, на който да се обаждам през месец-два и да се информирам дали хилядарката е превъртяна. За моя изненада имало.
На него обаче 1. не било много сигурно дали ще ми дадат правилна информация, по-добре да съм идвала всеки ден да проверявам – минавали по около 100-130 души дневно, ама то и това не било много сигурно и въобще кво е сигурно в тоя живот?!?
и 2. не се знае кой отговаря – просто звъниш, казваш „Добро утро, случайно да знаете кой номер и коя хилядарка минават днес в общината“ и ако имаш късмет, ти казват – „Четиристотин седемдесет и пет, втора“, а ако нямаш, ти теглят една, ти казваш „мерси“, отиваш на гара Подуене и лягаш под влака.
Напускам общината със смесени чувства. От една страна – хей, 502-ри номер съм! От друга – как, по дяволите, да съм сигурна кога ще е моят ред?
Понеже не мога да съставя алгоритъм за решението на задачката, споделям ребуса с баща ми, който наскоро издаде книга, в която се разправя за алгебрични модели и квантови групи.
Тъй като аз по-предизвикателен алгебричен модел от общината не съм срещала, моментално му прехвърлям правата върху решението. Той пък създава уравнение с две-три хиляди неизвестни, и с необяснима за мен сигурност отсича – на 29 април. Егати.
29 април.
Взела съм си отпуска, купила съм си вода. Влизам в коридора на общината със самочувствието на завоевател. Мини-гражданското общество вътре си съществува все така сплотено, а лидер е оправна леля, охраняваща зорко ГКПП-то или казано по друг начин – Вратата Към Гишето. Откривам се в тетрадката, за да удостоверя пред охранителката, че не съм злостна измамница. След това се заковавам досущ като побит камък и се заклевам, че няма да мръдна, та ако ще да посрещна Нова година там.
Не мога да кажа, че времето на опашката тече бавно – най-вече заради разнообразните социални сблъсъци, които се разиграват в коридора, разделени в следните жанрове:
Семейна драма. В главните роли – момиченце и майка му, които изглеждат като да са спали пред общината. Майката е изнервена, детето – още повече, разменят се остри реплики в стил „НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ДА ЧАКАМ ТУКА“, последвани от майчино съскане, детски рев, сополи, истерия и тичане навън, „Яна, ела тук… Яна, ела тука… ЯНАЕЛАТУКАВЕДНАГА!!!!“, още по-силен рев, тропане с крак и финалния детски удар „НИКОГА НЕ СИ СПАЗВАШ ОБЕЩАНИЯТА!!!“. В името на общото благо и в разрез с всички тетрадки, майката с детето бива натикана преди всички през ГКПП-то.
Екшън. Мъж е дошъл да пита „за нещо друго“, минава през границата нелегално, докато охранителката блее, но на връщане е спипан на местопрестъплението. Мъжете на опашката солидарно обединяват сили, нарушителят обаче също не отстъпва, а най-лошото е, че аз съм по средата. Полицаят отвън самоотвержено предотвратява баталната сцена.
Романтична мелодрама. Симпатичен младеж влиза задъхано, пита кой номер е наред и, о, ужас – греда! Неговият е минал преди 20 номера. Трябвало да пътува за Испания, щял да си изпусне полета, нямало ли някакъв начин да решим проблема /ето така се ражда корупцията…./. Уви, никой не откликва – дори аз. Хубав е, но… сори, пич, не мога да те пусна в мойта хилядярка. Тук става въпрос за алгебричен модел, как да ти го обясня?!? За щастие, лелите проявяват типичните за българката добродетели и го пускат.
Междувременно десетки граждани-утописти влизат с бодра крачка в общината, дошли с налудничавата мисъл, че ей сега си подават заявлението, нали, няма и 10 минути, и после си тръгват, хаха, само че това да не ти е като по филмите, бе, алооо? Тука има ТЕТРАДКА!
А аз откога съм била чакала на опашката? Ми, аз тука си живея, бе, госпожо. Цял живот си чакам.
НОМЕР ПЕТСТОТИН И ДВЕ, обявява в тоя момент лелята, а аз получавам сърцебиене от вълнение – мой ред е!
Следва гише 3, две заявления, каса, „а трийсет стотинки дали ще имате“, още пет метра листа, гише 8, гише 9, подпишете се тука, къде е медицинското, ама защо не сте писала колко сте висока?!? – още ли сте толкова, колкото сте била през 2000-та година /ми, не мога да се закълна, ебаси!/, седнете да ви снимаме, станете, идете на биометричната станция, сложете си тука показалеца… показалеца…. ПОКАЗАЛЕЦА, БЕ, МОМИЧЕ!!! Довиждане, след един месец документите ще са готови.
Полуприпаднала от напрежение и зор, потна, трепереща, но щастлива, напускам територията на общината.
И искам да ви кажа, че друго може и да не знам, обаче на бас се хващам, че в следващите 10 години по-изтерзани и измъчени физиономии от тези в българските паспорти никой граничар по света няма да види. МАЙНО ЛЬО.