Тръпки по пролетно време

Пролетта нададе главица. Направо даже нахлу. Даже и вековните сталактити по Дондуков и Раковски започнаха да се разтапят, откривайки прекрасни гледки на множество кучешки лайна по тротоарите. Тоест, надявам се да са кучешки, не че съм се заглеждала особено дълго в тях.

Всъщност, винаги ме учудва този пейзаж по софийските улици при първи пролетни лъчи. Навремето, когато работата ми налагаше да минавам по улица „Шишман“ и „Иван Вазов“, си мислех, че по-лайняни от тези двете няма в цялата столица, та дори и в предградията. Сега виждам, че и „Бенковски“ не отстъпва по нищо.

Но все пак е пролет. Дори да си кьорав, няма как да не го усетиш по поведението на околните. Един такива разтропани, ходят заблеяни и замечтани. Блъскат се в тебе, ама не им пука.

По-странното е, че и на тебе не ти пука, даже им викаш „Извинете“ и се усмихваш, като турист, слизащ от Черни връх. Знаете ги как се хилят, като слизат оттам – кимат на всеки нещастник, който пуфти по чукарите нагоре, и му викат „Добър ден“.

По „Витошка“ пролетта е най-осезаема. Понеже отскоро е пешеходна зона и народът усети колко е хубаво да щъка по релсите. Даже една девойка и с кон мина.

Е, от време на време прехвърчат и трамваи /освен конете/, ама те се виждат отдалече. И се чуват. А населението по „Витошка“ ходи, не знае и то у лево ли, у десно ли. Нали вече може навсякъде…

Малко й трябва да тази улица, пардон – булевард, за да заприлича наистина на пешеходна зона. Да се сменят плочките първо, така че като ходиш, да не нагазваш в разни своеобразни кални водоеми и да приличаш на изтерзан корморан в края на пътешествието си по тази китна пътна артерия.

И второто е да дислоцират някоя и друга кафетерия по паважа, а може и още две три кръчми, та да има къде да положиш морно тяло към петия километър.

Че пролетта идва познах и от котката. Миналата година пак по котката разбрах, ама тогава имах друга. Котка. Малко, след като пукна този хубав сезон, и тя търти от нас и пое по широкия свят.

Наесен взех друга и като отидох да я ваксинирам, ветеринарят ме изгледа подозрително. Пак ли котка, вика, имате? Нямахте ли едно друго? Аз кимам утвърдително и обяснявам житейската драма с предното животно. Той обаче продължава да гледа с подозрение.

А нямахте ли и още едно преди това? Ми да, признавам си пак. Ама то умря, беше на 16 години, и го погребахме в кутия от обувки в парка, сложихме му и варена пилешка кълка за из път към райските двери. Той вече ме гледа с професионален интерес.

А куче нямахте ли, пита и започва да отстъпва към стената? Да, обяснявам жизнерадостно, не го ли помните? Беше болно от епилепсия, възпаление на матката и още две три неща. И то умря.

Човекът престана да гледа, ваксинира поредната котка и се скри в някаква стаичка.

Сега тази котка е голям и хубав котарак. И понеже е пролет, са го фраснали яко хормоните.

Сутрин и вечер застава в центъра на произволно избрана стая и с вперен в тавана поглед започва да вие като чакал. Ама поради естеството на сезона му е простено. И то душа носи, освен тестостерона.

Въобще пролетта е прекрасно чувство. Главата затъпява, а сърцето се преизпълва с емоции. Имам чувството, че обичам целия свят, колкото и да е осран. В края на краищата това не е голяма драма. Важното е любов да има. Другото е преходна физиология.

Коментари

коментари

Leave a Reply to Gerynka Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *