Сън в лятна нощ

Има нощи, в които просто не ти е отредено да спиш. Очите може да се затварят, а тялото – да пищи за сън, но ако околният свят се е съюзил да те държи буден, няма спасение.

Снощи се прибирам от имен ден на приятелката ми Мария без да подозирам какви преживявания ме чакат през дългата нощ. Котката ме посреща жизнерадостно и очаквателно – гладна е. Почесвам я зад едното уше, след това зад другото и сипвам манджа. Не каква да е, а Whiskas – заешко със сметанов сос… Някои същества се раждат с късмет.

Аз ям диня, която си нарязвам сама с нож, купен от Етъра, който /ножът, не Етъра/ най-вероятно е правен за клане на шопари. По-остър може да бъде само някой сатър или моторен трион.

Часът е 12.30, в квартала цари пълна тъмнина, тъй като кметът на Слатина – г-н Орлин Пошев, има по-важна работа от това да знае дали има осветление по улиците в неговата община или няма. За негово сведение – няма. Мога да го информирам и за други неуредици, в случай, че се интересува, пък ако не се – много му здраве.

Среднощният душ само ме замайва още повече, така че когато си лягам, вече съм почти заспала.

Събуждам се час по-късно с усещането, че нещо ме гледа. За секунди преценявам, че няма как някой да се е изкачил до 6-я етаж, за да се кютне на перваза и да ме зяпа. Това обаче не променя чувството, че там просто ИМА някой. През главата ми минават всички криминални сюжети, с които съм се запознала в последните 5 години.

За съжаление, котката не е особено агресивна, а и да беше, няма голям шанс срещу когото и да било. Най-много да го напикае, но това е само временно неудобство за евентуалния натрапник.

Казвам си, че без бой няма да се дам и събирам цялото хладнокръвие, за да си отворя очите и да видя кой и какво иска от мен. Слава богу, съзирам дребно силуетче и си отдъхвам, защото май не е човешко, освен ако бебето от долния етаж не е заспало на моя перваз. Очевидно не е куче, не е прилеп, не е и заек. Значи е котка! Да, но моята спи в хола и няма как да е тя…
Твърдо решена да разреша мистерията, се запътвам с бойна стъпка към джама и сграбчвам звяра за врата. Оказва се котето от съседния апартамент. Гладно, нещастно и самотно. И много шумно.

Откачената рускиня, която живее там под наем, го е зарязала вече 10 дни и даже се учудвам, че е живо. Следва сърцераздирателна сценка, в която то се вкопчва в мене, а аз безуспешно се опитвам да го изтръгна от ключицата си.
Часът е 3 без 10, а звуковото оформление е като в приют за бездомни животни. Мяученето събужда немската овчарка от отсрещната автомивка, тя пък – кучетата из къщите наоколо.

За 5 минути кварталът се превръща в „Ла скала“, а моето собствено животно вие жално зад вратата на стаята, отчаяно от факта, че не участва в драматургията. Пускам го, за да се запознае със среднощния гостенин, без да се сетя, че това ще произведе определени последици. Натрапникът наежва цялата си козина и започва да фущи и да пуска нокти, а моят го обикаля като цирков артист.

Полусъненото ми състояние не позволява да мисля с целия си мозъчен капацитет, така че оставям гладиаторите на арената и се втурвам към хладилника, откъдето изравям някакъв бекон. Връщам се и започвам да късам огромни парчета месо и да ги пускам върху паркета, докато на тепиха боят продължава.

Стръвта към противника обаче е по-силна от миризмата на мръвката, така че парчетата биват стъпкани и оваляни в козина, докато аз се чудя коя опашка чия е и ако я дръпна, може ли да се случи нещо по-лошо от настоящата ситуация.

Квартирантът най-накрая се навира под стола, където гърбът му е на сигурно, и се отдава на мощно фучене.
Опитвам се да привлека вниманието и на двамата посредством развяване на парчета бекон пред муцуните им, примамване с различни мили думи, като маци, писи, коте сладко и прочие и от време на време – включване на по-строг тон. Спарингът обаче продължава и не ми се обръща никакво внимание.

Тъй като междувременно часът е станал 3.30, решавам да предприема крути мерки – разкарвам моята котка в коридора, сграбчвам другото за врата и го изхвърлям на перваза. Обяснявам му, че такъв е животът, насипвам оваляния в косми бекон на ламарината и му пожелавам приятен път/. Затварям плътно джама, отварям съвсем леко съседния, с цел заблуда на противника, и си лягам с убеждението, че съм се справила с проблема.

След час се събуждам отново, но този път – полузадушена. НЕЩО е седнало на главата ми. Опипвайки предмета върху тиквата си, установявам, че пак е онова идиотче. Скачам, светвам лампата, за да видя, че е 4.30. Обяснявам му, че така не може повече, и че нощно време се спи, а не се ходи по хорските глави. Отново го изхвърлям на околовръстния перваз, като този път затварям всички прозорци и се премествам да спя в хола.

Там обаче ме посреща собственият ми домашен любимец, нацупен като тийнейджърка. Гледа ме с укор в очите и се опитва да ми каже, че много съм сбъркала, като съм пуснала някакви космати навлеци в НЕГОВАТА къща. И особено като съм ги хранила с бекон. Махвам му с ръка и му казвам да се завре някъде и да ме остави да спя. Изтощението ми е пълно, така че след 2 минути съм се отнесла.

Следва поредно събуждане, този път от друг звук. Неистовото дращене по пода ми подсказва, че диването се е изпикало някъде от злоба и отмъстителност заради моята гостоприемност. Подозренията ми се оправдават – контактът на пода е потънал в малка, спретната локвичка. Вече виждам как става късо, а след него – и пожар.

Евентуалната роля на огнеборец ала Бойко вече ми дойде твърде много. Ако някой беше надникнал в къщата ми в 6 без 15 тази сутрин, щеше да види как хвърча из коридора и налагам малкия цианкалий с плющящ парцал по задника.

Звукът от сцеплението на мокрия парцал с козината е очарователен и май се унесох малко с боя. Пикльото се завря зад каучуковото дърво и ме гледаше с дивашки зелен поглед. Размахах бърсалката още веднъж пред гадничката му муцунка и го заклех да стои там, за да не го набуча на дръжката, да го скалпирам жив и да оставя трупа му на балкона за назидание на всички натрапници.

Очевидно съм изглеждала страшно, защото повече събуждания нямаше. То не че имаше и време за спане, но колкото ми бе останало – отспах си го.

На излизане сутринта осиротелият квартирант се беше инсталирал на прозореца с жален поглед. Обясних му, че апартаментът ми не е страноприемница, нито общежитие. Обещах му да му купя заешко със сметанов сос и му пожелах приятен ден.

Сега издирвам рускинята, за да я прасна и нея с мокрия парцал, да й кажа колко е тъпа и да й обясня, че в нормалните страни собственици на животни като нея влизат в затвора за безхаберие.

Но тъй като страната ни не е от най-нормалните, а рускинята козината си мени, но нрава – не, не вярвам нещо да се промени. Засега важното е беконът да не изчезне.

Коментари

коментари

Leave a Reply

Your email address will not be published.