Симфонията от звуци

Симфонията от звуци. Така й викаха на улицата в „Улицата“. По-точно описание надали може да бъде дадено на пътните артерии, вени и капиляри в България и по-точно – София.

Тиха, лятна вечер. Прозорците е наложително да стоят разтворени, за да не се превръщат хората в телешко варено.

Въпрос: Какво се чува в един столичен квартал, когато кокошките си легнат, съседът захърка пред телевизора /освен хъркането му/, котката свие глава в задника си и последният автобус изпуфти немощно по симфонията от звуци?

Отговор: Много интересни неща.

Час: Към 23. Испанците разбиват тунизийците и това предизвиква одобрителни възгласи на съседа, който от време на време излиза от хъркателна позиция и включва на нормален респираторен режим.

Дъщерята на другия съсед ходи изразително по пода, който, според скромните ми познания по строителство и шумоизолация, следва да е направен от нещо като мозайка и черешов паркет, реколта 32-а година, когато нивото на валежите е било 89 литра на квадратен сантиметър и черешовите овошки са расли буйно.

Накратко – всяка стъпка се забива последователно в главния, гръбначния и костния ми мозък и после обратно. От мен да знаете – пътят между костния и главния мозък е мъчително дълъг.

Щерката се успокоява и си ляга. Испанците, за щастие, не вкарват гол известно време, така че тунизийците и аз пробваме да заспим отново.

Час: 23 и нещо. Кучето на съседите от 9-я етаж има разногласия с тях. Спорът се урежда с вой и от двете вражески страни и приключва така внезапно, както е започнал.

Час: Към 24. Самотна девойка минава по улицата. Вместо токчета очевидно има пирони в краката. Иначе няма друго обяснение защо преминаването й звуково наподобява онези машини, с които пробиват асфалта. Нещо като парен чук. Ходи дълго. Накрая стига разстояние, от което човешките уши не долавят определени децибели. Пироните й обаче са събудили немската овчарка в автомивката и тя допринася за симфонията от звуци.

Поглеждам жално към едни тапи за уши, които наскоро ми бяха подарени от добър човек. Ако той чете това, казва се Стефан, да знае, че много му благодаря. Хубави тапи са – и естетически, и по душа. На външен вид са електрикови – цветът някакси те стимулира да си ги завреш в ушите. Посягам жадно към тях и ги набутвам толкова дълбоко, че май си напипах и черния дроб.

Блажена тишина. Лягам отново и затварям очи, но в главата изведнъж ме блъска ужасяващ звук. Звукът на собствената ми кръв! Тече из вените като пощуряла, като стигне до мозъка и с невъздържан писък взима завоя надолу. Ще да е от тапите, решавам мъдро и ги откъртвам от евстахиевите си тръби преди да съм се самоубила заради звукови халюцинации.

Час: 1.49. Група младежи и един брой девойка крещят на улицата. Ставам и се провесвам на прозореца, за да проследя отблизо фабулата, след като така или иначе няма да се спи.

Наоколо е тъмно като в кучи гъз, въпреки че не съм била в такъв, за да съм сигурна колко точно е тъмно вътре. Младежите и едната девойка сноват от спряла наблизо кола до нещо, което се намира няколко метра по-назад.

Понеже имам орлов поглед и очните лекари обикновено ми казват, че виждам повече, отколкото трябва, скоро разгадавам мистерията. Направо съм един микс между инспектор Стрезов, Хорейшио и инспектор Барнаби.

От улицата долита разговор:

Младеж №1 към младеж № 2: Копеле, аз откъде да знам, че ще изскочи тая шибана котка!

Младеж №2 се съгласява с кикот, че да, няма откъде да знаеш откъде ще ти изскочат някакви шибани котки в 1.49 през нощта.

Групата изследователи се надвесват над котешкия труп и го оглеждат. Май взимат и ДНК материал, но не съм убедена. Следва групово преместване към колата. С помощта на дисплея на GSM се оглежда предната и задната броня, за да се установят евентуални щети.

Техническият преглед е съпроводен от разговор в стил на гореописания.

Кварталната общественост бива уведомена на висок глас, че по предната броня има козина. Други повреди няма, но това можеха да го предвидят и сами. Все пак са блъснали котка, а не бивол, пък и по котката определено има повече щети.

Нов диалог: Младеж с неопределен номер към коткоубиеца: Пич, скоро и човек ще утрепеш. Това е третото животно, което газиш. Почна от най-малкото, после средно, сега и голямо.

Екзекуторът се кикоти и понеже е един изключително проницателен млад човек, се съгласява, че да, май така ще стане. Сцената „Котка върху студен редутски асфалт“ приключва със съвместно изявление от убиеца и съучастниците му към трупа, което се състои от една дума с подчертано презрително отношение.

„Извинявай“, казват те на животинката и отпрашват да газят по-големи животни, щото в тоя живот трябва да има градация.

Час. Към 2 и нещо. Завесите се спускат, лягам си отново. Моля се за душата на котката и дори й обяснявам, че там, дето е отишла, сигурно й е по-добре и поне няма да се разправя с идиоти.

Изтощена от натоварената вариететна програма в някакъв неизвестен час все пак заспивам.

Час:. 7 сутринта. Строителите отсреща посрещат деня със зидане на тухли по нещо, което май ще е „Мол ъф Редута“ или поне някаква „плаза“. Автобусът минава тържествено, камбаната на църквата в парка бие също толкова тържествено.

За всеки случай поглеждам отново към мястото на произшествието, може пък да съм сомнамбулствала или сънувала. Уви, останките на котката лежат там, а преминаващите коли само разрошват опашката й.

И каква е поуката? Симфонията от звуци продължава независимо дали си труп или не. Но все пак по-добре да не си.

Коментари

коментари

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *