Просто една улица

Илюстрация: sxc.hu
Илюстрация: sxc.hu

 

Има една улица в София, която е национална забележителност. Тя е пример, който трябва да влезе в учебника по география, в раздел „пресечени местности“. Това е улица, която е национално богатство от гледна точка на ландшафт, почва и баланс между материя и антиматерия.

Как се казва, аз не знам. Никога не съм се интересувала, нито пък съм имала време да зяпам по табелките й, защото това е улица, в която вниманието на нормалния човек е съсредоточено само в това да не пропадне в някоя от един милион триста и трийсетте й хиляди дупки и там кротко да дочака старините си.

Улицата е почти единствената, по която можеш да се добереш до булевард България, който пък да те отведе вкъщи. Тоест, освен ако не си овладял древни индийски астрални умения, чрез които можеш да се материализираш от една точка в друга, ще се наложи да минеш по Нея.

Стъпиш ли веднъж на тази улица, връщане назад няма. Някога, много отдавна, тя може би е представлявала хомогенна маса от асфалт, но това са само плахи предположения. Сега тя е нещо като отсечка от рали Париж-Дакар (повече Дакар, по-малко Париж). Даже съвсем основателно подозирам, че кадрите от стъпването на човешки крак на Луната всъщност са снимани там и само лъжат хората, че сме превзели Космоса.

Първата дупка на тази улица не е много страшна. Малка, лесно преодолима и ненатрапчива, тя сякаш е изникнала там, за да заблуди нещастния гражданин, че това е единствената пречка по трасето и нататък следва път като слънце. И той, нещастният гражданин, веднага се хваща на въдицата – дори не си дава зор да спира и да минава с колата си бавно през нея. Просто се юрва, защото българинът една дупка не може да го уплаши – той, дето се вика, в дупка се е родил, нали, така че превзема и тази на абордаж, и с песен на уста бодро продължава към светлото бъдеще.

А там – о, ужас! Море от дупки се люшва пред погледа, коя от коя по-голяма, крива и назъбена. Някои от тях дори са сключили споразумение за сътрудничество, съединили са се по краищата и са образувала един огромен кладенец, пълен с клони, кал и вода, в който съвестна човешка ръка е поставила и автомобилна гума, с цел да сигнализира на останалите хора за пътното неудобство. Тук-таме могат да бъдат видени цели парчета асфалт, които неизвестно как са се запазили непокътнати и със сетни сили удържат положението, така че да не пропаднат на долната земя.

Улицата е кратка – има няма триста метра, но докато минеш по нея, спокойно може да стигнеш пенсионна възраст. Всяка дупка по нея е епоха от нашето развитие. Там, където преди 30 години някое весело чавдарче е хлътвало с Балканчето си, сега вече не толкова весело и отдавна не чавдарче, пропада зрелищно с колата си. За да е още по-трудно преминаването, гениален технически ум е поръсил тук-таме и със спящи полицаи, така че пътят се оказва превземаем единствено с бойна техника или комбайн, какъвто обаче обикновеният човек не притежава.

Аз минавам по тази улица всеки ден, тъй като всички останали наоколо са затворени от октомври миналата година, защото общината строи водопровод или някакъв друг подобен писък на научния прогрес. И понеже, както казах, преодоляването й ми отнема значителна част от живота, имам време на размишлявам.

За мен това е улица, от която могат да се изкарват много пари. Първо, съвсем традиционно за България, там могат да се садят картофи. Второ, може да се използва за снимане на научно-фантастични филми, трилъри и някои от по-тежките епизоди на Сървайвър. Трето – там могат да се водят туристи, почитатели на екстремните усещания – пускат ги с по една кола и който оцелее до края без да е загубил гумите или разсъдъка си, получава чувал картофи от последната реколта.

Въобще, тази улица е златна мина за българската икономика и аз наистина не разбирам защо никой досега не се е сетил да завърти бизнес от нея. Ако някой от общината в момента чете, позволявам му безплатно да се възползва от моя съвет – превърнете улицата в атракцион. Сложете по един чичо на двата й края да къса билетчета и след няма и един месец ще сте събрали достатъчно пари, за да може да построите водопровода преди края на петилетката и хората отново да имат алтернативни маршрути към града.

А самата улица няма нужда да оправяте. Нека си остане така завинаги и да се превърне в историческа забележителност, като Плевенската панорама. Тристаметров отрязък от съвременната българска история, който може да бъде включен в класацията за Седемте чудеса на света и най-вероятно ще я оглави. Защото такова чудо светът досега не е виждал. Как да не се гордееш?

Текстът е публикуван в Chuime.bg 

Коментари

коментари

Leave a Reply to Alyson Buckner Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *