Записки из домашния зоопарк

Илюстрация: sxc.hu
Илюстрация: sxc.hu

На 9 месеца е и тежи цифром и словом 6 (шест) кила. Не е дебел, просто е голям. Красив е – целият е черен, дори носът му, и има ей такива крокодилскозелени очи.

Даде ми го приятелка – ветеринарен лекар. Намерила го на улицата, „виж какъв е сладък, малка мишка хубава, добричка, така си отивате…“ – сещате се, стари търговски трикове!

И аз, понеже като видя котка, се олигавям от вълнение и възторг, веднага го заграбих под мишница и отнесох вкъщи, където предвиждах тих и щастлив семеен живот. Котаракът ще мърка и ще спи доволно на леглото, аз ще го почесвам между ушите, ще му готвя пилешки трътки и ще го пращам да ми купува цигари. Въобще – образцов дом.

Идиотка.

Котаракът растеше бързо. Когато се нанесе, беше към двеста – двеста и петдесет грама, с опашката. Малък, пършив плъх. Завираше се под леглото и там си живееше на воля, с всичките физиологични процеси, присъщи на един котешки живот. Там трупаше и всичко, което успееше да открадне от масата, хладилника и гардеробите. Ръкавици, копър, шалове и шунка. Всичко.

Неведнъж къщата е била арена на ожесточени гонитби – плъхът търчи с всичка сила, от устата му виси пилешка пържола и се оплита в краката му, а аз го преследвам като индианец. Пъхне ли се обаче под леглото, само ми показва среден пръст и надменно започва да гризе плячката, а аз отивам да плача в кухнята.

Освен това не признаваше санитарния минимум, въведен от властите, демек – мен. Най-любимият му кенеф се оказа красиво дърво, което отглеждам от пет години. Поне по два-три пъти на ден плъхът се инсталираше сред листата и пикаеше гордо и невъзмутимо, а след това, като че ли за да ми покаже колко е спретнат и чист, навиваше ръкави и започваше да хвърля пръст из цялата къща, като някаква хиперактивна къртица. Не знам как тристаграмова котка може да изкóпа такива индустриални количества почва, но ако строителите на метрото проявяват интерес – да ми се обадят, ще им го отдам под аренда.

Междувременно започна и да хапе. Най-вече мен. Не знам вие как си представяте съжителството с котарак, но аз съм свикнала да ги гушкам, галя и гнявичкам и нормалните котки обикновено нямат нищо против, даже сами се тикат в ръцете ми и се оставят да им ровча по косматите шкембета.

Кръвожадната къртица обаче се оказа не особено любвеобилна. На опитите ми да му покажа колко го обичам въпреки противообществените му прояви, той реагираше с хапане по брадичката, носа и отявлено желание да ми извади очите. Разбирате ли какво означава това – значи, освен че трябва да ходя и да събирам кал и пържоли, пръснати из цялата къща, не мога и да го гушкам. Тоест, прибрала съм си вкъщи някакъв саблезъб тигър, който изисква от мен да му доставям котешки бисквитки и трупове на животни, да му чистя, готвя и принасям, и да не му преча, докато копае и се изживява като селскостопанска техника.

В следващите месеци забелязах, че има и някакви психически отклонения. Първо – започна да си гони опашката, като някакъв тъп пудел. Ако не сте виждали котарак, който се върти като малоумен и си дърпа опашката, може да ви го снимам. Говорих му много, обяснявах му, че е котка и че котките гонят гълъби и мишки, а не опашките си, но той не слушаше – просто хващаше израстъка в уста и започваше да се въргаля в захлас на пода.

Освен това открих и друг притеснителен признак. Опитвайки се да въдворя ред в семейството, на няколко пъти изпъчвах пръст във възпитателна позиция, за да го респектирам. Малкият психопат обаче хич не се и плашеше. Застиваше неподвижно, удължаваше муцуната, докато докара вид на онова австралийско животно – птицечовката, развиваше врат като някакъв жираф и огласяше къщата с отвратителен, протяжен вой. Мутант! В най-добрия случай – разработка на някоя нелегална лаборатория за кръстоска на екзотични животни от различен вид. В най-лошия – проект на недоброжелателен извънземен разум.

Освен това се изживяваше и като спринтьор. Тръгваше със засилване от коридора и приключваше пътешествието в кухнята – блъскайки се в кухненския прозорец, навирайки голямата си, тъпа глава между щорите и дарявайки нещастните хора от отсрещния балкон с налудничав, облещен крокодилски поглед и зловещо озъбване. След това отново, и отново, и отново. Сега вече почти нямам щори, а нещастниците вече не ги виждам да излизат на балкона.

Накрая реших да го кастрирам. Мислех си че това дългосрочно ще реши част от проблемите, ще превърне хищника в сговорчиво създание, с което може да си сипете по една бира вечер, да си кажете по пет приказки и разчиташ на него, че няма да препикае контактите и да превърне къщата във вулканична пепел.

Хвърлих звяра в колата, изтърпях цялата циркова програма (навиране под педалите, чепатене по прозорците и блещене по другите шофьори на пътя, вой, хълцане и всякакви закани за саморазправа), докарах го в клиниката и успешно го изстъргах от стелките, след което го предадох на компетентните органи.

На следващия ден разбрах, че едва не ги е оглозгал, лекарите, и се наложило да го въдворят в специална клетка за котки с проблемно поведение.

Взех си го – обезташен и в почти насипно състояние заради упойката. Това бяха и единствените 24 часа, в които котаракът се държа като котарак. Наркотиците го бяха направили мил, търсещ утеха и покой в леглото ми, а аз глупаво реших, че проблемите са зад гърба ни и оттук нататък ни очаква розово бъдеще.

На следващата сутрин ме ухапа, обърна три саксии, изпика се в четвъртата, оглозга кабела за лаптопа и се скри под леглото.

Сега вече съм се примирила и си живеем си като в зоологическа градина. Аз съм личният му гледач, който с оглед на собствената си безопасност спи въоръжен, а той се възприема като изчезващ вид пантера, на която всичко й е позволено.

Единственото, което ми хрумва за разнообразяване на ситуацията, е да отворя дома си за външни посетители. Срещу билетче за 1 лев мога да ви покажа дива котка в полуестествена среда (сред разхвърляна пръст, с висяща от устата пилешка кожа, дъвчеща костилки от маслини или дебнеща иззад дървото), само че не нося отговорност за физическото ви оцеляване.

След известно време със събраните средства ще купя билети за някой резерват в Южна Африка, ще го въдворя сред събратята му, за да гонят заедно антилопи, биволи и зебри, а аз ще се върна вкъщи и ще си взема хамстер.

Текстът е публикуван в Chuime.bg

Коментари

коментари

Leave a Reply to Teo Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *