Военно положение

Много известни личности и делегации се струпаха в София последните дни. Само вчера накуп дойдоха Кондолиза Райс и външните министри от страните-членки на НАТО. В този изключително удобен за всички момент „Атака“ реши да прави уж мирно шествие, което впоследствие се оказа меле, не че това учуди някого.

По тази причина из столицата бяха разположени около 1 милион полицаи, а повечето важни централни обекти станаха непристъпни крепости на сигурността.

Освен това в небето от коприна непрекъснато се стрелкат самолети и хеликоптери, много от които преминават над блока срещу мен. Общото впечатление при излитане и кацане е, че Байконур временно е излязъл от строя и са пренесли космическите совалки на летище „София“.

Само за да си го представите по-живописно – като излита натовско самолетче, прозорците започват да се тресат като малеби на силен вятър. Много неприятна гледка.

И точно днес ми се наложи да скокна в района на НДК, без да предполагам, че това ще ми отнеме половината ден, за да откривам подстъпи към центъра на града, за чието съществуване не съм и предполагала досега.

Първа стъпка – автобусче до НДК, което обаче всъщност не спира на НДК, щото от него веднага ще слязат тълпи от терористи, ще нахлуят в Зала номер 2 и ще изтрепят всичките делегации, а Кондолиза ще я отвлекат в Бусманци.

По тази причина рейсчето спира само на предната спирка, а аз понеже съм доста разсъдлива напоследък, съм си обула обувки с възможно най-високи токове. Това ми дава прекрасната възможност да се отдам на напоителна и доста неудобна разходка.

Целта ми да се добера до х-л Хилтън се осъществява след сръчни акробатични упражнения и накрая заставам уморена, но щастлива пред бариерата.

Там прилича едновременно на Ивицата Газа и Хартум по време на вечерния час. Около 13 полицаи се втурват към мен едновременно, което в някакъв смисъл е ласкателство.

Изявлението ми, че съм журналист и трябва да ме пропуснат в светата обител обаче предизвиква силен смут в редиците и вече почти се виждам разстреляна възнак насред булевард „Черни връх“. Като Шибил и Рада, с леки отклонения в сюжета, произтичащи от променената геополитическа обстановка в новия свят.

Пояснявам, че би трябвало да ме има записана в разни списъци, давам безропотно личната и журналистическата карта, обещавам и сметката от тока да предоставя, само да ме пуснат. След половин час се оказва, че събитието е на друго място, в един друг хотел и хората са били прави, като са ме гледали с подозрение в очите.

Хуквам нагоре, пътьом питам полицай дали трамваят спира там, където би трябвало да спира, или и от него се очакват да изпълзят атентатори-самоубийци. Спирал, казва силата за сигурност, и аз продължавам маратона към лелеяната спирка. С гореописаните токчета приличам на чапла лекоатлет, но това само забавлява поставените през два метра полицаи.

Влитам в трамвая, след една спирка излитам обратно и се запътвам бодро към Кемпински. По средата на пътя вече е заградено с полицейски ленти, а отпред стои нещо, което мисля, че се нарича пеши наряд. Пак вадя карти, удостоверявам се и този път ме пускат успешно.

Обаче не можело напряко, щото пак ще вляза в ролята на Шибил. Трябва да заобиколя през тревата, обяснява ми синхронно кордонът, и там като изляза на твърда земя, ще съм видела контролно-пропускателен пункт.

Ама аз не си нося международния паспорт, опитвам се да внеса свеж хумор. Отсреща не го възприемат, явно, така че потеглям през тревата.

Ходейки, си мисля, че нямаше да е зле да си нося манерка и таман започвам да се кикотя сама и хоп – ново кордонче. Гледат ме с подозрение, явно са ме чули да се смея. Чудя се дали няма да извадят и джобно фенерче, за да ми светят в очите.

Обяснявам чинно накъде така през райграса се разхождам и те ми дават зелена светлина към КПП-то. Чувствам се като афганистански бежанец, който е намерил процеп в граничната мрежа.

Накрая ме пускат на територията на хотела, което предизвиква неописуемо чувство на удовлетвореност у мен. Временно забравям военнополевите условия, но един час по-късно се връщам в реалността.

Целта този път е да се върна до Раковски и веднъж преодоляла толкова кордони и пеши наряди очевидно съм се главозамаяла, щото на Фритьоф Нансен се сблъсквам с поредната сила за сигурност, застанала пред опъната лента.

Накъде? Миии.. ъъъ… към Раковски? Не може. Е, как не може? През НДК също не може, откъде да мина? Ми, обратно и ще заобиколиш през Евлоги Георгиев. Прекрасно, а дали няма да ми е по-удобно да се врътна през Перник? Или покрай Якоруда, за да не налетя на още някой кордон?

Пак хуквам, като пътьом гледам да не се обеся на някоя от хиляди полицейски ленти, с които са опасани дърветата, или пък да не ме блъсне кола, защото поради лентите ми се налага да ходя по улиците.

Накрая стигам до спирка, която излежда като място…абе, като място, на което общо взето спира масовият обществен транспорт.

След около 5 часа преходи се добрах до работата си, разбита, омаломощена и с психика на политически бежанец.

В момента единственото, което мога да кажа е, че с удоволствие ще изчакам самолетчето на Кондолиза и натовците да излети над отсрещния блок и ще им махам стройно. И дори трептенето на прозорците няма да помрачи радостта ми.

Коментари

коментари

Leave a Reply to Mитко Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *